Гробницата на Томас и Хонория Фел

Spoiler:

Гробницата на семейство Фел се намираше на края на гробището. На всякъде около нея бяха обрасли треви и плевели и достъпа до входа на гробницата бе доста ограничен. Преди близо 100 години Томас и жена му умират и до днес не се знае истинската причина за тяхната смърт. Официалната иформация бе че е нормална смърт, но могат ли мъж и жена да спрат да живеят точно в един ден?! Малките деца идват тук за Хелоуин като казват, че гробницата се обитава от духове. Малцина смелчаци са я разглеждали толкова внимателно, че да забележат, че надгробната плоча на гроба на госпожа Фел се повдига и е вход на още една тайна гробница и хиляди тунели.

Усещах как краката ми се заплитат в тревите наоколо и как вече ми ставаше трудно да вървя, но когато зърнах гробницата всичко се промени...Тъкмо бях изгубил надежда че ще я намеря, когато се разкри пред очите ми...бях с гръб към нея и не виждах входа, но когато заобиколих за момент се спрях гледайки животното пазещо гробницата...Прокарах едната си ръка по гърба му и си представих как вместо този студен камък докосвам загрубяла от времето кожа на кучето пазач...усещах как диша и как въздуха излиза мощно и шумно през ноздрите му...Беше красиво...много по красиво от истинското...Може би странно, но да, наистина предпочитах каменната фигура пред живота същество...Приличахме си...и то един ден е било истинско, но след като е увековечено с склуптурата и е умряло, сега бе като мен...студено и вечно...Седнах на пииадесталът на който седеше и то самото и се облегнах на камъка като мислех да почина за минутка, две...не усетих как бях затворил очи и след аколко минукта чух нечии стъпки...бързо станах като опарен от мястото си и погледа ми се спря на женска фигура..доста привлекателна бих смял да кажа...

Проклет да е този, който беше погребал Томас и Хонория Фел на това затънтено място, толкова далеч от гробището. Не, че не можех с лекота да мина през тези гъсти храсталаци. Просто щеше да е много по - добре, ако гробницата им беше по - близко до сегашното гробище. Наистина хората преди 100 години не се съобразяваха в абсолютно нищо. Правеха нещата така, както на тях им бе изгодно и нито веднъж не се запитаха как ще е най - добре и за напред. Но ако бъдем честни, хората преди сто години изобщо не мислеха. Действаха първо и чак тогава се сетеха да мислят какво са направили. Но да не се връщаме в миналото. Сега по - важното беше, че трябваше да си взема огърлицата.
Тръгнах с къси панталони, черен потник и удобни маратонки в тон с блузката и панталоните. Черното и сивото определено ми отиваха. Ако щеше да се влиза в стара гробница, поне да си облечен удобно. Нямаше да ходя с токчета и черна прилепнала рокля, естествено. Някой бяха толкова луди, че да го направят, но не и аз. Можех да бъда всичко друго, но не бях луда. Мислех трезво и знаех какво правя. Освен когато бях пияна, но това е друга тема за разговор, която не искам да отварям в този момент или изобщо някога.
След лутане наоколо няколко минути, най - накрая намерих посоката към гробницата. След малко пристигнах и пред очите ми се разкри същите гробни плочи и надписи, които бях видяла за последно преди по - малко от век. Само дето бяха отрупани със зеленина и бяха станали дом на скитниците. Един такъв беше легнал до кучето над гроба на Томас и се беше унесъл в сладък сън. Тогава усетих, че не бе човек. беше вампир. При това бе ръководителя на елотите.
Доближих се до него и скръстих ръце. Започнах да тропам нервно с крак и изведнъж вампирът подскочи като попарен и се обърна към мен.
- Чудесно. Реши да се събудиш. - казах остро аз.
Стъпих на мястото, на което до преди малко той лежеше и започнах да гледам внимателно надгробната плоча на Хонория. Знаех къде точно се напираше пролуката, но имаше прекалено много зеленина и отвора не можеше да се види.

Вампирката която ме събуди не бе от най милите, а и разбирах държанирто й....беше от ротените...не че ги свързвах винаги с груби, нетактични и агресивни вампири, но това момиче определено се вписваше в тази категория...
погледа ми се спусна по тялото й, а след това се съсредоточи върху мястото което тя разглеждаше...мисля че търсеше нещо, но не вярвах да го бе оставила самата тя...
-Здравей и на теб...-казах накрая аз и се дръпнах леко настрани за да не преча толкова, като започнах да обмислям вероятността да няма работа тук, тъй като не всяко красиво момиче ходеше до отдалечени гробници с точно определена цел...
-Мисля че това което търсиш трябва да си остане тук.-казах накрая когато я видях да размества разстителността покрила надгробната плоча пред нас...Може би не бе моя работа, но тъй като бях ръководител имах някакво право да се бъркам където не ме интересуваше...Не че си падах лщбопитен, но тя ми се струваше подозрителна и можех да попитам поне какво търси.явно нямаше да се откаже толкова лесно....но пък и аз нямах друга работа...иначе не бих се разхождал сам до гробницата...И като се замисля дори не знам какво точно правех тук, но определено си намерих занимание за следващите няколко минутки...
Отново се подпрях на студения камък и я загледах...погледа ми се плъзна по тялото й а после и по лицето...определено бе красива...красива и секси...ако беше и умна колкото очаквах навярно нямаше лесно да се оправя с нея и "проблемът" около нея...

Къде беше? Не можех да намеря отвора. Възможно ли е за няколко години растителността толкова много да е пораснала, че да не мога да видя проклетия отвор на надгробната плоча. Ако се бях върнала преди няколко години, за да си взема огърлицата вероятно нямаше да губя ценно време в намиране на отвора, но не. Аз трябваше да отлагам до сега, когато отвора беше покрит с разновидни тревисти растения, които се преплитаха и преплитаха и нищо не можех да видя под тях. Започнах да махам растителността около надгробната плоча, надявайки се да открия пролуката, която водеше към тайна гробница, точно под нас.
Вампирът говореше нещо, но кой да го чуе. Бях прекалено заета да търся малката пролука, обикаляйки цялата надгробна плоча. Тогава чух ''Мисля че това което търсиш трябва да си остане тук''. Спрях всякакви движения от моя страна и бавно се изправих. Бях с гръб към него, затова бавно се обърнах към него и го погледнах, кръстосвайки ръце.
- Брей, че умник. Много мислиш. Само внимавай някой ден да не вбесиш някой вампир с мисленето си. - казах аз и се обърнах отново към надгробната плоча.
Огледах я и се подсмихнах. Клекнах от едната страна и погледнах към тази част на надгробната плоча.
- Това, което търся.. - казах аз и спуснах ръката си към растението до мен.
Хванах го и го изтръгнах от мястото му.
- .. си е мое. - довърших, оставяйки изтръгнатото растение някъде до мен.
Погледнах отново и видях малка дупка навътре. Изтръгнах и останалата растителност около дупката и ето, че я намерих. Подсмихнах се и се изправих към вампирът.
- И ще си го взема. - казах аз.
Обърнах се към надгробната плоча от страната на дупката и я повдигнах нагоре, като под надгробната плоча имаше отвор, който водеше до тайна гробница и още хиляда тунела. Повдигнах още малко надгробната плоча, за всеки слушай, и скочих надолу в пролуката. Стъпих на крака и се изправих. Всичко беше много тъмно, но това не ми пречеше да видя. Все пак бях вампир. Виждах идеално в тъмното и в момента гледах тайната гробница, в която трябваше да се намира картата, която щеше да ми помогне през тунелите, за да намеря огърлицата ми.
За всеки случай взех факлата в ляво от мен и я запалих със запалката, която несех в джоба си. Всичко около мен се освети, а аз тръгнах да паля останалите три факли в гробницата.

Тя май се мислеше за много наясно с това което прави и след като ми се сопна така, реших просто да я остав да направи това което иска...или по точно да го каже.Ако това което търсеше наистина бе нейно нямах проблем, но според мен каквото и да бе то, мястото му бе точно в гробницата.Все пак не бе правилно да оскърбява гробница, дори и да не й пукаше за това...Пък какъв ли пример бих дал ако я оставя да рови на воля...Поне трябваше да разбера какво точно прави там долу и когато скочи в дупката разкрита пред очите ми аз бавно я последвах и шумно се намерих на земята, здраво стъпил на крака...Огледах се наоколо и след като отново върнах вниманието си на нея видях че бе запалила няколко факли...може би наистина знаеше какво точно и къде да го търси...
-Нека направим така, аз няма да "мисля" толкова, а ти ще ми кажеш името си, а?-предложих шеговито аз и взех факлата от ръката й като направих няколко крачки напред и я загледах.Каквото и да бе, определено ми стана интересно да разгледам тук долу...не бях чувал за гробницата, но нямаше и как...все пак не бях тук от много време, пък й не мисля че първата ми работа тук трябва да е да се запозная с всички скрити тунели и подземия на гробници...До колкото знаех тунелите в който се намирахме бяха доста на брой и тъй като не знаех на къде точно трябва да тръгна репих да я изчакам и да видя на къде поемаме...е май щяхме да вървим заедно...или тя напред, а аз по нея, досаждайки...

Чух шум зад себе си. Бас ловях, че този вампир беше скочил след мен в тайната гробница. Какво толкова интересно намираше в това да се промъкне след мен не знаех. Тук нямаше нищо интересно. Просто стара, пълна с паяжини и прахоляк гробница, намираща се под земята. Нищо, абсолютно нищо интересно. Водеше до сто тунела, които водеха до още сто, които водеха до още сто и така. Наистина беше голяма скука тук. Не бих дошла тук от интерес или каквото и да е. Имаше и такова време при мен, което вече отмина. Сега бях дошла само, за да си взема огърлицата, която ми принадлежеше. Да, имаше невероятна сила и затова ми я откраднаха и оставиха в един от тунелите, но това няма значение, след като сега щях да си я взема и никой нямаше да ме спре. Ако вампирът до мен мислеше, че ще ме спре по някакъв начин - много се лъжеше. Можеше и да е ръководител на златните елоти, но това не ми правеше никакво впечатление.
- Бианка. - казах най - спокойно.
Ако това щеше да го накара да спре да мисли или изобщо да говори, бях съгласна да му кажа името си. Ако можех по някакъв начин да го накарам да изчезне от тук, щеше да е идеално, но сега си имах по - важни работи.
- Ти си Ейдън Бишъп. - да, нямаше как да пропусна да разбера кой ще е новият ръководител на елотите.
Поразрових се малко за него, колкото да разбера някои негови тайни, името му и годините и повече не си правех труда. Да, трябват ми само основите. Другото не е толкова важно.
Тази малка стаичка след малко щеше да ми донесе клоустрофобия. Шегувах се, естествено, но малките 'и размери бяха забележителни. Но бях свикнала с нея, все пак идвах тук почти всяка седмица преди няколко години, когато ми отнеха огърлицата и я скриха някъде в някой тунел. Да мое щастие, някакъв глупак беше начертал карта, която скри в едно чекмедже на стария шкаф до нас. Нямате си и на представа колко обичам шпионажа. Както казах обичах да бъда подготвена и да знам всичко.
Обърнах се към шкафа и се разрових в чекмеджетата. Празно, празно, празноо.. Проклятие. Само ако се окажеше, че картата вече я няма щях наистина да се ядосам. а никой не иска да е до мен, когато се ядосам.
Ето я. Не беше в толкова окаяно състояние, в което си я представях. Тук таме беше протъркана, малко скъсана, но се четеше по нея. Поне аз можех. Обърнах я към една от факлите, за да я видя по - добре.

Тя се представи и също спомена името ми в "разговора", ако въобще можеше да се нарече така...Не ми изглеждаше като онези студени кучки с който не може да размениш няколко думи, но определено не ми показваше обратното.Е, може пък проблема да бе в мен, понякога наистина се дънех дори в най-лесните задачи...
След момент тя започна да търси нещо и когато го намери разбрах че всъщност бе някаква карта, която очевидно бе достатъчно стара че да бъде тук и не толкова че да не знае как да я чете...е освен ако и тя не бе толкова стара, но не мислех че е така.Все пак, старите вампири си личаха от километри, едва ли не.Все пак старите маниери се забравят трудно, когато си живял толкова време с едни порядки, сегашните ти се струват странни и дори понякога далечни...
както и да е, до тук с разсъжденията ми, губех си само времето...пристъпих напред към нея и погледнах картата която бе поднесена към факлата като я огледах добре.не бе нещо сложно и определено се четеше, но не знаех до колко тя бе наясно с това.Може би тук бе момента да предложа помощ...друго може и да не харесвах да правя, но по няколко часа на ден в библиотеката не бяха зле.Пък и сега се явяваше от полза...е зависи от това дали тя искаше да й помогна...
-Искаш ли помощ?Може да знам туй онуй за картите от преди години....-спомням си как преди години се бях опитвал да направя собствена, но просто не знаех какво да показва...въпреки че копията ми бяха добри, нямах авторско произведение...което ме навеждаше на мисълта че няма да е зле да се пробвам пак.бях спрял с това си влечение преди повече от 10 години, но нищо не ме спираше от това да започна отново...